Ние, живите

“Ние, живите” е интелектуалната биография на Айн Ранд. Това е първият текст, написан от руснак, който знае истината за живота в съветска Русия и се е спасил, за да я разкаже на света. Това е разказ за Диктатурата, независимо дали е в съветска Русия, нацистка Германия или в социалистическа Америка. Това е книга за Човека срещу Държавата. Основното в нея е светостта на човешкия живот. Актуална днес както преди 75 години, Ранд отново е призвана да противодейства на разрушителните социалистически умонастроения на съвременния свят. Предговор Преди няколко месеца препрочетох тази книга. Не бях я чела от първото й издание през 1936 г. Не очаквах толкова да ми хареса. Твърде много писатели заявяват, че не могат да осъществят напълно намеренията си, и че творбите им са в известна степен недовършени. Не споделям това мнение и според мен то е извинимо само за начинаещи, защото никой не се ражда с „талант”, т.е. уменията трябва да се придобият. Писателите се създават, не се раждат. По-точно писателите сами се създават. За „Ние, живите”, първата ми книга (и в по-малка степен за творчеството ми преди „Изворът”), смятах, че възможностите не съответстват на целите ми, т.е. че не съм казала добре това, което исках да кажа. Сега обаче съм изумена колко добре съм казала всичко. „Ние, живите” не е „книга за Съветска Русия”. Това е книга за Човека срещу Държавата. Основното в нея е свeтостта на човешкия живот. Използвам думата „святост” не в мистичния смисъл, а в смисъл на „върховна ценност”. Същността се съдържа в думите на Ирина, второстепенен герой в повествованието, младо момиче, осъдена на затвор в Сибир, откъдето знае, че няма да се върне: „Има нещо, което искам да разбера. Не мисля, че някой го знае...става дума за живота ни. Той започва и ти мислиш, че твоят живот е безценен и единствен, прекрасен, като свещено съкровище. Сега той свършва и никой не се интересува от това; не че хората са безразлични, те просто не знаят, не знаят какво означава живота за мен, това мое съкровище, не знаят и не разбират. И аз не го разбирам, но има нещо, което всички трябва да разберем. Но какво е то? Какво?” Тогава знаех малко повече от Ирина за отговора, но не много. Съзнавах, че това разбиране за живота трябва да бъде споделяно от всички, но не е, и че тези, които го споделят, са най-добрите сред нас. И че липсата на това разбиране е огромно, безлико зло. Съзнавах, че това е основата на всички диктатури, на всички колективистки теории и на всички човешки злини. Съзнавах, че всички политически и икономически теории са производни и са резултат от тази основна теза. Тогава се вгледах в защитниците на диктатурите и колективизма с учудване и презрение: не можех да разбера как е възможно човек да е толкова принизен, че да иска да разполага с живота на другите; как е възможно човек толкова да не уважава себе си, че да позволи на другите да разполагат с неговия живот. Днес презрението ми е същото, но учудването изчезна, защото знам отговора. Едва в „Атлас изправи рамене” узнах пълния отговор на въпроса на Ирина. Там обяснявам философското, психологическото и моралното поведение на хората, които ценят живота си, и на тези, които не го ценят. Знам, че първите са Основната Сила на човечеството, а вторите са метафизически убийци, стремящи се да станат физически убийци. В „Атлас изправи рамене” показвам защо действията на хората са мотивирани от живота или от смъртта. В „Ние, живите” показвам само, че хората са мотивирани да съществуват. Днес познанието бързо дегенерира - хората паднаха до нивото на оковани животни, които не разбират абстрактното възприятие. На хората се казва да изучават дърветата, но никога цялата гора, затова смятам за необходимо да предупредя читателите си: не се заблуждавайте, ако някой ви каже, че „Ние, живите” се отнася само до Съветска Русия от 20-те години и няма нищо общо с настоящето. Такова изявление е типично за Натуралистичната школа и за последователите й, които не знаят, че има други школи и литературни течения. Поради това те не различават романите от статиите в неделното приложение на вестниците. Натуралистичната литературна школа подменя личния начин на писане със статистика за минути, фотографски и журналистически подробности за дадена страна, област, град или заден двор през дадено десетилетие, година, месец или милисекунда, поради следната цялостна причина: „Хората са направили това”. А основната причина би трябвало да бъде: „Хората са избрали или трябва да изберат да направят това”. Последната теза е основна за Романтичната литературна школа, която се занимава преди всичко с човешките ценности, т.е. със същностното и всеобщото в действията на човека, а не със статистиката и случайното в живота. Натуралистичната школа описва избора на хората, Романтичната предрича избора, който хората могат и трябва да направят. Аз съм романтичен реалист; за разлика от класическия романтизъм изследвам реалните ценности, свързани с настоящето, и с основните проблеми на нашето време. „Ние, живите”, не е разказ за Съветска Русия от 1925 г. Това е разказ за Диктатурата, за всяка диктатура, навсякъде и по всяко време, независимо дали е в Съветска Русия, Нацистка Германия или в Социалистическа Америка. Предназначението на тази книга е да предотврати, доколкото е възможно, последното. Управлението на грубата сила унищожава най-добрите от хората, независимо дали е 1925 г., 1955 г. или 1975 г. Няма значение дали тайната полиция се казва ГПУ или НКВД, дали хората ядат хляб или ечемик, дали живеят в бараки или жилищни квартали, дали управниците носят червени или кафяви ризи, а главният палач целува камбоджански вещер или американски пианист. Когато бях на 12 години, в началото на руската революция, чух за първи път комунистическия принцип, че Човекът трябва да живее за Държавата. Осъзнах, че това е голямото зло и че ще доведе само до още зло, независимо от всички начини, подробности, декрети, политики, обещания и лицемерни баналности. Поради тази причина тогава и сега се противопоставям на комунизма. Все още се изумявам понякога как е възможно толкова много пълнолетни американци да не разбират необходимостта от борба срещу комунизма; нещо, което аз разбрах на 12-годишна възраст. Тези американци вярват, че само комунистическите методи са зли, а комунистическите идеи са благородни. Всички победи на комунизма след 1917 г. се дължат на тази вяра сред хората, които все още са свободни. На тези, които смятат, че условията на живот в Съветска Русия са се променили съществено след 1925 г., бих предложила да прочетат вестниците. Наблюдава се следната тенденция: ще прочетете хвалебствени дописки за щастието, изобилието, промишленото развитие, прогреса и мощта на Съветския съюз. Всяко противоположно мнение се обявява за лъжа на пристрастни реакционери. След пет години ще прочетете признание, че нещата са били доста лоши в СССР, точно както твърдяха пристрастните реакционери, но сега проблемите са решени и СССР е земя на щастие, изобилие, промишлено развитие, и пр. След още пет години ще прочетете, че Троцки (или Зиновиев, Каменев, Литвинов, „кулаците”, международният империализъм), са причинили лошите неща преди пет години, но сега Сталин ги е прочистил всички и СССР е надминал упадъчния Запад по щастие, изобилие, творческа свобода, промишлено развитие, и пр. След пет години ще прочетете, че Сталин е чудовище, който е спрял развитието на държавата, но сега тя е земя на щастие, изобилие, творческа свобода, съвършено образование и превъзходство на съветската наука над целия свят. Колко петилетки трябва да изминат, преди да разберете за какво става дума? Това зависи от интелекта ви, от честността ви и способността ви да възприемате абстрактни понятия. Но какво да кажем за съветската атомна бомба? Прочетете свидетелствата от процесите на учените-съветски шпиони във Великобритания, САЩ, Канада. Как да обясним изстрелването на съветския „Спутник”? Прочетете разказа за „Проектът Х” в „Атлас изправи рамене”. Томове са изписани за свободата и диктатурата, но всичко се свежда до едно: морално ли е хората да бъдат жертвени животни и да бъдат управлявани с груба сила? Ако, вие, жителите на най-свободната страна в света, не знаете какво значи това, то „Ние, живите”, ще ви помогне да разберете. Ако се върна към първите изречения в предговора, бих искала да кажа за редакторските промени, които направих в това ново издание: основният недостатък на моите литературни средства е граматиката. Става дума за специфичната, преходна несигурност при употребата на английския език - вече не мисля на руски, но не мисля и изцяло на английски. Поправих най-объркващите и тромави грешки от този вид. Промених някои изречения и изясних смисъла им. Не съм прибавила или заличила нищо, което би променило съдържанието на книгата. Махнах само няколко изречения, които се повтаряха или бяха толкова неясни, че за да ги изясня, трябваше да добавям дълги обяснения. Накратко - всички промени бяха само дребни редакторски поправки. Романът остана в първоначалния си вид. На читателите, интересуващи се лично от мен, бих искала да кажа, че книгата е най-близкото до автобиография, което някога ще напиша. „Ние, живите” не е автобиография в буквалния, а в интелектуалния смисъл. Сюжетът е измислен, събитията - не. Като писател от Романтичната школа никога не бих разказала история от истинския живот, което би премахнало най-значимата и трудна част от творчеството - създаването на сюжет. Да не говорим, че това би ме отегчило до смърт. Считам, че определение за добра автобиография е заглавието, което Луис Х. Съливан даде в разказа за живота си: „Автобиографията на една идея”. В този смисъл, „Ние, живите” е моята автобиография, и Кира, главната героиня, съм аз. Родена съм в Русия, получих образование в съветската система, видях условията на живот, които описвам. Подробностите от живота на Кира не са подробности от моя живот - не завърших инженерство като нея, аз учих история. Не исках да строя мостове, исках да пиша, не приличам физически на нея, семействата ни са различни. Историята на Кира не е моята история, но нейните идеи, убеждения и ценности, са моите. Айн Ранд, Ню Йорк, октомври 1964 г.