Ела и съдините

... Оттук нататък мога да измисля на мама какъвто искам живот. Каквато искам история. Мога да си играя със съдбата й, с нея самата като с кукла за вуду магия. Мога да я въртя и премятам в трудни ситуации, в гърч от самота, безлюбовие и страхове, мога да пронизвам сърцето й милиони пъти с детската си отмъстителна ръка. Мога да я направя и кралица. И богиня отново… Мога, но не искам. […] През целия си живот чаках да стигна нейната възраст, за да видя дали мога да я прескоча. Да видя какво има в живота оттатък. Някак неусетно, вероятно по онзи таен план, тая нощ се налага като гранична – или окончателно ще изтръгна майка си, тайната бучка в тялото ми, златния пирон, благодарение на който крача през света, но който не ми позволява по-свободни движения, който сковава дори самата мисъл за движение различно от това само да продължавам, или... Или какво!? Из романа „Éла и съдините“ Романът „Éла и съдините“ е психологическа хроника на драмата, в която дъщерята усеща атавистичен порив да повтори свободния избор на майката. Но ужасът от лекотата, с която може да разкъса хармонията на детските си спомени, парализира волята й. Неразбулената тайна за взаимната търпимост/нетърпимост между световете на жената и майката открехва вратата за най-леко достъпното – никога да не стигнеш до възможността сам да понесеш сблъсъка на тези два свята. Невъзможно за обяснение, бягството на майката изглежда в очите на детето скъсване с естествения ход на живота. Ела разбира, че оставайки в реалния свят, тя няма сили, а и възможност, да отмъсти. Отнетото й правото на избор в един естествен свят, я лишава завинаги от достоен изход... За нея всеки пълноценен миг заслужава осъдителната оценка на протичащото време. И тя се завръща там, където ще търси истината за чуждия живот, след като не е открила същността на собствения – на мястото на „престъплението“. Била е свидетел, после жертва и като не стига по-далеч, чрез възпроизвеждане на историята иска да се върне в по-удобната поза на свидетел. Стефан Бакърджиев