Хора от рая

Дядо Дамян погали високото изпъкнало чело на Кипра. Очите му сълзяха, едва се държеше на краката си: - Време е да си ходя, чедо. Момичето се изненада: - Че къде, тате, нали сме си вкъщи? Прекръсти я и я целуна: - Всеки с късметя си. Сега не разбираш, но ще ти дойде времето. Сполай на Господа за ху- бостта ти! Кипра е висока като него, но бяла. Баща й е почернял от работа от изгрев до залез из къра и пусталест, сякаш само от кожа и кокали. Мъжките му деца умираха, задържа се само Кипра, но всички ергени от селото се заглеждаха в кръшната й снага. Ако господ даде, може пък тя да му народи внуци момчурляци. И дядо Дамян замина, вече никой не го срещна, не чу за него. Кипра заживя в голямата им къща като кукувица в чуждо гнездо, майка й беше умряла отдавна... Рано й беше да се задомява, противно - да седи сама в празната къща...