Отрицание на отрицанието

ОТРИЦАНИЕТО НА ОТРИЦАНИЕТО Това словосъчетание на пръв поглед провокира съзнанието към екзистенцията на основен диалектически закон. Ала разкрито като морална категория, то трансформира в себе си победата и тържеството на добротата. Добротата или възможността човек да изпитва радост от своя живот. И тук някъде може би се намира тънката граница между науката и изкуството, между мисълта и емоцията, между онтологическите парадигми и чувствения разсъдък. В царството на художествените науки думите добиват онази стойностна характеристика, която ги отличава от понятийната конструкция на лишени от емоционалната адаптивност експерименти, логически доказателства и мисловни абстракции. В пространството на поетичните възприятия символите добиват по-друг смисъл, те сякаш възкръсват от потайностите на инспирацията и оприличават живота ни на причудлива картина, където действителността не се подчинява на ефимерния разум. Поезията може да разруши междата между живота и смъртта, създавана през хилядолетията от анималистични представи, религии и философски теории. Природните закони обясняват само една част от нашето битие и почти нищо за съзнанието ни. Все пак сетивата са свързани със субективистични реалности, които населяват социалните градиенти на живота. Защото семантиката е неспособна да обясни сложността на универсума, в който индивидуалността се приема като отправната точка към безбрежното навселените и към атомистическите структури, на помощ идва поезията. Тя е синтеза на багрите и звуковете, на образите и преживяванията. Поезията е отрицание на озлоблението, но тя не бива да се превръща в схематична игра на думи или в лишени от емоции силогизми. Тъждеството между разум и морал е орбитата на лирическите видения, населяващи историческите докосвания и бъдещата проекция. Но може би най-важната задача на поезията се състои в две мисии. Първата е свързана с човешката способност да се радва на живота, дарявайки с радост и щедрост себеподобните си. А втората мисия обуславя начините, чрез които човек се подготвя за смъртта, възприемайки я като онтологическа реалност и метаморфоза за живот в други измерения и по други закони. Поетите са инструментите на вселенския разум - те са обладани едновременно от музикалността на небесните тела и шепота на глухарчетата в пролетна градина. Тази необозримост от видения и съзерцания обогатява чувството, че отрицанието на отрицанието не е отрицание, а любов. Любов към любимите хора и желание спокойствието на светлината да прогони всеки мрак сега, после и завинаги. Боян АНГЕЛОВ