Гласове за Николай Хайтов

ЕДИН ЗАВЕТ Срещата ни беше скоро подир промените от началото на 90-те (последното десетилетие на препълнения с превратности не само за България и българите двайсети век). Председателят на Съюза на българските писатели Николай Хайтов ме бе поканил в кабинета си (скътан все още тогава на втория етаж на култовия адрес „Ангел Кънчев" № 5). - Влизай, влизай - отривисто ме здрависа писателят, а към секретарката подхвърли шеговито: - Тука вече не се чака. Сетне пак тъй делово и бодро изрече думи на благодарност, че в издателството на Софийския университет „Св. Кли- мент Охридски" се намират начини (и средства) за отпечатване съчиненията на български писатели. Отвърнах, че най-старото висше училище е книжовно средище и че това ми е работата, времената са трудни не само за издаване на български книги, а и въобще за оцеляване на родната ни култура. И т.н., и т.н... Председателят Хайтов ме слуша някое време, ала лицето му отведнъж помръкна и със замислен, сух като пукот на съчки глас занарежда: - Книгите няма да изчезнат, додето има кой да ги пише. Ала мъчнотията е в писането. Туй ще става все по-трудно за нашего брата. Българският писател носи товара на българския език. А за добрия писател тежестта е направо непосилна. Свръхчовешки усилия трябва да полага нашенският словесен Сизиф да изкачва горнилото на думите и с тях да пропада. Който може - нека бута. Безнадеждна е тази работа с писането. Но и сладка! На който му идва отвътре, той няма да се умори. Димитър Томов Директор на Университетско издателство „Св. Климент Охридски"