Две десетилетия преход

Ще прочетете тази книга с любопитство, гняв или одобрение – но не и с равнодушие. Интервюираните германски дипломати са в позиция, която не предполага излишна дипломатичност. Затова говорят за България и нейния преход откровено, в широкия диапазон между харесването и критиката. А журналистката от „Дойче веле” Румяна Таслакова пита смело и слуша внимателно; не крие позицията си, но я затваря в ясни и категорични въпроси. 160 страници, зад които стои голям изследователски труд – точен и по немски добросъвестен. Ще прочетете тази книга на един дъх – така, както родител чете характеристиката на детето си и шумно реагира на всяка забележка и всяка похвала; оспорвайки или съгласявайки се. Една истински интересна книга, която ще прочетете със страст. Неповторимата страст на последните ни 20 години. Бойко Василев Тази книга на Румяна Таслакова е много интересна. Особено за съвременниците, а и още повече за преките участници в политическия живот на България през последните 19 години. Интересна е, защото дава външната, безпристрастна и уверен съм – добронамерена преценка на чуждестранния дипломат. Тази преценка не е ласкателна, дори често е доста сурова. Вероятно доста от тезите трудно ще бъдат споделени от много хора в нашата страна. Много ще ги обвинят в повърхностност. Но в същото време те безспорно са обективни. Няма защо да се сърдим на някой друг, че отстрани изглеждаме по този начин. България измина дълъг път през последните 19 години. От безинтересната, непозната, близка до СССР балканска страна, днес ние сме на мястото, което винаги сме смятали, че ни принадлежи – в семейството на развитите демократични държави. Този път не беше лесен. От дистанцията на времето и от позициите на чуждия наблюдател днес ние можем да намерим много дефекти в българския преход. Те се виждат в интервютата и в другите материали в книгата. Смяната на политическия режим беше предизвикана от самата комунистическа партия. Опозицията имаше много слаби корени в дисидентството. Сред нейните дейци имаше много хора, които набързо смениха политическата си ориентация, забравяйки за послушното си комунистическо минало. Това създаде морален проблем от самото начало. Вероятно именно за да се отърсят от тези комплекси, новоизпечените демократи развяваха единствено знамето на антикомунизма. Едва ли можеше да се очаква от тях значителен опит в държавното управление, а и в политическия живот, но същевременно прекалено дълго се чакаше някакви конструктивни идеи да си пробият път. Вместо да говори за преструктуриране на икономиката, първото правителство на СДС остана в историята с реваншизма – основните му действия бяха свързани с думи като ликвидация и реституция. От своя страна бившите комунисти, новопоявили се социалисти бяха опитни в политиката и държавното управление, но използваха опита си за максимално запазване на статуквото. За задържане на неудържимото. Те като че ли не разбираха, че старият строй е приключил и предстои не неговото запазване и ремонти, а изграждането на ново общество, с нови принципи. Политически по-сигурно беше да браниш старото и познатото, отколкото да водиш към новото. Всичко това създаде среда на остра конфронтация, като политическите дебати, а и държавната политика оставаха на равнището на идеологическите заклинания. Да, България изработи първа своята модерна демократична конституция, но през това време страните от Централна Европа се занимаваха с преструктуриране на икономиките си и с въвеждането на пазарните принципи. Те правеха политическите реформи и без нови конституции, но на основата на обществен консенсус, че промените са необратими и посоката им е ясна. Това беше първата причина, поради която България изостана от тях още на старта на реформите. Наистина българите си отдъхнаха, когато правителството на проф.Беров свали градуса на яростната конфронтация. Но това беше на цената на липсата на водачество и на реформи. След това се изредиха две правителства с почти еднопартийни парламентарни мнозинства – това на Жан Виденов и това на Иван Костов. Те се различаваха по много неща, но имаше нещо общо – конфронтацията, незачитането на опонента, високомерието, липсата на желание за диалог с обществото. Как тогава да се сърдим на българите, че проявяват все по-голяма апатия към изборите? Кой беше този политически водач, който запази доверието към своята почтеност, формулира ясно вижданията си за промените, които предлага и наложи, включително на своите партийни поддръжници уважението към различното мнение? Нямаше такъв през тези години. Резултатите? Липса на решимост за реформи при Виденов, икономически наивитет и – в крайна сметка – икономически крах. През този период продължихме да изоставаме от страните от Централна Европа. Съмнителна приватизация при Костов, низ от корупционни скандали, съсипана стопанска инфраструктура, административна некомпетентност, престъпност и липса на чуждестранни инвестиции. Но все пак създаване на основните рамки на пазарната икономика и прощаване с илюзиите, че миналото може да се запази или бъдещето може да дойде прекалено бързо. Последваха правителствата на Сакскобургготски и Станишев. Очевидно съм пристрастен към последното, но на практика те съумяха да ликвидират атмосферата на отчаяно противопоставяне. За първи път в страната ни на практика заработиха коалиционни правителства. Те предполагаха много повече диалогичност – както в коалицията, така и в обществото. Показаха, че по-меката коалиционна форма на управление не означава непременно липсата на енергия за реформи, както си мислеха много хора след правителството на проф.Беров. България стана член на НАТО и на ЕС, заедно с всички ангажименти и отговорности към тези организации. Проблемът с коалициите, особено големите коалиции, каквато управлява в България след 2005 г. е, че те създават политически вакуум. Огромното парламентарно мнозинство води до липса на смислена опозиция. Затова обществото толерира нов тип опозиция – обикновено популистка и националистическа, често с по-голяма сила извън парламента, отколкото в него. Това го виждаме освен в България, също и в Германия и Австрия, където също има големи коалиции. В много от интервютата в книгата се говори за престъпността и корупцията. Ние българите виртуозно успяхме да създадем и затвърдим тази представа. Впрочем не без основание. Без да се прави особено дълбок анализ на генезиса на този проблем в България, очевидно е, че до голяма степен можем да го обясним с особеностите на българския преход. В продължение на дълги години администрацията беше нестабилна, немотивирана, ниско платена, с краткосрочен хоризонт. Преживяхме негативите на ембаргото върху Югославия. Съдебната система е независима, но в продължение на много години тя като че ли страда от своята независимост. Обществото не можа да получи необходимите гаранции, че престъпниците ще бъдат бързо залавяни и наказвани. Това създаде среда за корупция и нездрави, безнаказани връзки между бизнеса и политиката. Политиците също не дадоха много по-добър пример – много от тях злоупотребяваха със склонността на хората да възприемат като по-достоверни оценките, които идваха от чужбина. Заради това най-безсрамно говореха срещу родината си зад граница, като въображението им имаше смайващи постижения с единствената цел да получат подкрепа от чуждестранни политици или институции в опозиционната си реторика. После обаче идваха на власт и се чудеха как да променят създадената от самите тях негативна нагласа, докато мястото им охотно се заемаше от новата опозиция – бивши управляващи. Използвам за всичко това единствено минало време не защото това уродливо явление е свършило – напротив, но все не ми се ще да го приема за даденост. Колкото и да не е за признаване, масовото мислене е с клишета. Така светът е по-лесен и по-разбираем. Особено когато нямаш информация или не искаш да я имаш – защото и очакванията от теб не са да излезеш от клишето. Мисленето с нюанси, реалното обяснение не само на процесите, но и на техните движещи сили често затрудняват една бюрократична система. По принцип бюрокрацията обича стандартите и не обича иновациите. Вероятно това е едно от обясненията защо много от българските читатели на книгата ще я намерят за едностранчива. В крайна сметка тя съдържа мнения за страната ни, изразени от чуждестранни дипломати. А те са бюрократи, в положителния смисъл на тази дума. Смисълът на мандатността е именно да не се идентифицират прекалено много със страната, в която са изпратени. Работата им е да описват, без непременно да обясняват, както и да се грижат за прокарването на своите национални интереси. Заради това и погледът на чуждестранния дипломат е много по-различен от този на хората, които са свързали живота си с годините на преход в България. За които всеки успех и неуспех на страната е част от личната съдба. Хора, които живеят днес, в реално време. За които членството в НАТО и Европейския съюз не е упражнение, в което с ясна политическа цел, но и с известна неохота и снисхождение приемеш нови партньори с техните особености, а епохално събитие, което е признание за направеното до момента и което открива огромни нови възможности. Не е драма това, че мненията на чуждестранния дипломат и на българския гражданин могат да се разминават, въпреки че българинът често има навика да се самоидентифицира с погледа от чужбина. Напротив – именно това различие ни дава възможност да излезем от лесното клише на националното мислене. Работата на дипломатите в крайна сметка е да развиват двустранните връзки. Българско-германските отношения са по традиция близки, а през последните години са особено важни в българската външна политика. Тази близост намира израз в многото общи позиции по международни проблеми, в подкрепата, която получихме в процеса на реформи на българските институции и подготовката им за присъединяване към ЕС, в интензивните икономически връзки и значителните германски инвестиции в България, в хилядната армия от български студенти в Германия и германски туристи в България. Доколкото посолствата са най-активният инструмент за формирането на национални позиции и за развитието на двустранните отношения, то мненията на техните ръководители през последните години – в огромната си част добронамерени и обективни, до голяма степен обясняват постигнатото. Мисля си, че би било чудесно някой ден да прочетем и още една книга на г-жа Таслакова – с интервюта с българските посланици в Германия и техните оценки за процесите в тази страна и за двустранните приоритети през последните 20 години.