Кралете-Слънце. История на величавото царуване

Хиляди години стилът и авторитетът на едноличната власт формират света. Книгата “Кралете-Слънце” не просто описва подробно живота и постиженията на повече от 50 знаменити монарси, но предлага и занимателен обзор на историческото развитие на едноличната власт, преглед на около 3000 години от световната история. 150 цветни изображения представят великолепието и пропагандата по време на забележителното властване на Кралете-Слънце – техните дворци, паметници, портрети и владетелски символи. Подробните хронологии поставят постиженията на всеки владетел в цялостния им исторически контекст. Владетелите, попаднали на страниците на тази книга, са не само крале и принцове, но и императори и султани, царици и папи: Рамзес II, Навуходоносор II, Крез, Дарий I, Александър Велики, Октавиан Август, Константин Велики, Карл Велики, Уилям Завоевателя, Елеонор Аквитанска, Кубилай хан, Козимо де Медичи, Монтесума II, Хенри VIII, Карл V, Сюлейман Великолепни, Елизабет I, папа Урбан VIII, Луи ХIV, Петър Велики, Фридрих II, Екатерина Велика, Наполеон, кралица Виктория, както и много други. Всеки от тях разбира как величието и великолепието могат да се използват, за да подпомогнат собствените им амбиции и да увеличат славата и престижа на държавите им. Както свидетелстват огромните статуи, издигнати в чест на Рамзес II в древен Египет или чудесният дворец на Луи ХIV във Версай, или пък огромните и предани армии на Александър Велики и Сюлейман Великолепни, Кралете-Слънце са живо въплъщение на своите царства. Или както гласят непотвърдените думи на абсолютния Крал-Слънце Луи ХIV: “Държавата, това съм аз.” Изразът „Крал-Слънце” (le Roi Soleil) е използван за първи път за описанието на френския крал Луи ХIV, тъй като настоява да гледат на него като на център на вселената, създадена във Версайския дворец. Заобиколен от плеяда придворни, Луи ХIV е въплъщение на централните институции в държавата и претендира, че изразява същността на колективната идентичност на подчинените си. Именно това качество е определящо за владетелите, разгледани в книгата. То дефинира основите на тяхната власт и й придава образ, характеризиращ се по-скоро с царствена обективност, отколкото с обикновен егоизъм. Свързването на владетелската харизма с космологичния ред има дълга история, още преди Луи да се обърне към символиката на класическата древност и да свърже властта си с тази на Аполон – бога, обвързван със слънчевата светлина. През IV в. пр. Хр. по хребета на хълма Чанкило, церемониалния център в перуанската долина Казма, е построена редица от тринайсет кули. Гледани от места за наблюдение от двете страни, с достъп за малцина привилегировани, кулите образуват хоризонт, обхващащ параболата на слънцето, което, според годишното време изгрява и залязва в различни точки между кулите. Тези конструкции са вид слънчев календар и ако тук слънцето е боготворено, също така вероятно е боготворен и владетелят, който очевидно представлява самото време, доколкото постройките показват контрола му над движението на слънцето. Хилядолетия човешкото общество се управлява от мъже аристократи, които изповядват своите религии, развличат се с лов и посвещават по-голямата част от активния си живот на военни кампании. Когато не водят война и не се занимават с поземлените си владения, тези могъщи личности прекарват времето си в двореца сред съперничещи си политици, дворцови интриги и установения церемониал на затворено общество, което се върти около централната фигура на монарха. Този най-висш аристократ упражнява господството си благодарение на своето потекло – редица от поколения, която го свързва с родоначалника на фамилното могъщество. Династичната връзка е основата на неговата легитимност – титлата, която му дава изключителното право да събира данъци, да предоставя покровителството си под формата на служби и земи, за да набира поддръжници, да изисква лична васална клетва и да налага съобразяването със законите, създадени в негово име. Дъщерите обикновено наследяват трона само при липсата на преки мъжки наследници. Успешният владетел се ползва с монопола на властта: изключителното и суверенно право да осакатява, убива и изселва противопоставилите се в собствения му дом. Легитимността на титлата му позволява да преследва славата като води армията си на завоевателни походи в съседни територии. Поражение в битка, слабост на характера, умствена немощ, кавги в управляващата фамилия, религиозни спорове, природни бедствия са част от факторите, които могат да подкопаят властта на суверена. Онези, които се опитват да управляват тези аристократични общества, придават особено значение на теорията за йерархичния ред именно защото твърде трудно се контролира социалната действителност, често уязвима за вътрешни и външни атаки. Белезите на слабост на върха на военнополитическата система привличат амбициите на неспокойните воини, готови да оспорят властта и горящи от желание да утвърдят собственото си господство. Подобни бунтари рядко оспорват принципите на аристократичната власт и монархическото управление. Те просто искат малко повече от плодовете на поста, който заемат, и ако успеят в преврата, са и силно заинтересовани от правата си – както владетелите, които изместват. За нас това е един вече изгубен свят, до голяма степен в резултат на демократизиращото и повсеместно влияние на два документа: американската „Декларация за независимост” (1776) и „Декларация за правата на човека и гражданина”, приета от националното събрание на Франция през 1789 г. Днес монархията е сведена до формален статус в няколкото страни, където й е позволено да оцелее, но идеята за правото й на управление като независима сила е отхвърлено из континентите както в развитите, така и в развиващите се страни. Това е една от най-големите промени в историята по отношение начина на мислене, разделяйки времето на последните два века от предходните пет хилядолетия, когато обществата и цивилизациите се управляват от наследствени владетели, способни да наложат подчинение пред собствената си воля. Днес династичната власт може да изглежда екзотична, потайна и „антиконституционна”, но огромното мнозинство от хората, управлявани някога по този начин, я приемат за напълно естествен и логичен модел за уреждане на човешките дела, особено след като са използвани различни форми на религиозна власт, за да се подчертае легитимността на владетеля. В книгата е засегната историята на развитите общества, при които с появата на писмеността записаните сведения допълват материалните свидетелства на строежите и декоративните предмети. В историята на царската власт, доколкото се развива в такива общества, периодично се повтарят безспорни характерни белези: способността да обединява подчиненото население като стимулира неговата лоялност; изграждането на образа на владетеля с прояви на самоутвърждаване и естетически художествени изображения; строежът на храмове и палати за демонстриране властта на суверена; асоциирането на царската власт с божественото одобрение; военните умения и поддържането на националните традиции; идеята за династична наследственост, отстоявана срещу чуждестранни агресори и вътрешни бунтари; важното значение на ритуалите, шествията и празненствата като част от хореографията на властта. За първи път в писаната история тези феномени придобиват най-завършен вид в долината на Нил. Затова разказът за Кралете-Слънце започва от древния Египет на фараоните.