Веруюто на писателя. Живот, занаят, изкуство

От всички изкуства писателското е най-самотното. Самият акт на отдръпване от света, за да бъде създаден противостоящ нему свят - “фикционален” - “метафоричен”, - е толкова любопитен, убягващ от разбирането ни. Защо пишем? Защо четем? Защо някои от нас - и писатели, и читатели - превръщат този “противостоящ свят” в преобладаваща култура, в която - понякога до степен на изключване от реалния свят - биха могли да живеят? Всяко от тези есета, писани години наред, представя моето виждане за отделна страна от процеса на писане. Тъй като писането в идеалния случай е равновесие между личното въображение (страстно и често пъти недоразвито) и публичния свят (шаблонно изграден, бързащ да категоризира и оценява), трябва да смятаме това изкуство за занаят. Без занаятчийската страна изкуството остава за лично ползване; без изкуство занаятът е скучна, монотонна работа, обслужваща пазара. И все пак вдъхновение, енергия и дори гениалност рядко са достатъчни за създаване на “изкуство” - защото белетристиката е също и занаят, а занаятът трябва да бъде изучен, независимо дали по волята на случая, или преднамерено. Вярвам, че изкуството е най-висшият израз на човешкия дух. Вярвам, че копнеем да преминем отвъд онова, което е с ограничено съществуване и скоропреходно, и да вземем участие в нещо тайнствено и общностно, наречено култура - и че този копнеж е също толкова силен у хората, колкото и инстинктът за продължение на рода.