За това ли беше всичко

Може да се погледне на „За това ли беше всичко” като на една българска Легенда за Великия инквизитор, ако си припомним разказаното от един от героите в романа на Достоевски „Братя Карамазови”. И произведението на Евтим Евтимов има подобен притчово-философски характер, и то предразполага към размисъл върху вечни проблеми на човешкото битие. У читателя се събужда желание да не се примирява със страданието. Но страдащите в тази книга не са невинни деца, а в една или друга степен, палачи, превърнали се в жертви. Ала дори наказанието за тези палачи с нищо не може да изкупи страданието, което са причинили. Светът е изпълнен с твърде много несправедливост и злочестина. Трябва ли покорно да приемаме това или е по-добре да върнем входния си билет на Бога, като Иван Карамазов? Или да бъдем от ония, които един ден ще целуват нозете на Христос, а на другия ще се спуснат да разпалват кладата му, само щом Великия инквизитор им даде знак? Всеки трябва да направи своя избор и да знае, че в този живот не можеш да бъдеш само палач или жертва, че колелото (или рулетката) на съдбата се върти и никога не знаеш каква роля ти е подготвена. Тази книга се роди в онова време. В нея се опитах, връщайки се назад и поглеждайки напред, да разкажа как тоталитарното време само се обяви за паметник на бъдещето и много бързо се саморазруши. Разказаната история не е художествена измислица, тя е човешка история. Заблудите, за които става дума, не са само чужди, те са и мои, защото и аз съм една частица от това минало. И да искам да се отрека от него, не мога, защото вярвах в него и творих в него. Не съм бил дисидент, нито искам да се правя на такъв. Просто тогава написах това, което бях видял и преживял – искрено и честно, пречупено през моята личност. Сега то се изправя пред най-висшия съд за всеки писател – този на читателите. Евтим Евтимов