Палачът, господарят и робините

Притвори очи от блясъка на светлината и парещото дихание на топлината от слънцето, което в небето блестеше. Чувстваше се уморен и едва се крепеше. Замислен, той бавно тръгна с наведена глава и отново преобърна в ума си всичко това, което се беше случило. Беше спокоен. <br?Но в този припламващ слънчев ден-топъл и зноен в душата му отново нахлу горчевината от тъпото човешко безумие - злината. Която настръхнала, грозна и безпощадна замъглява душите със своята грамадна чудовищна сила. Хората обезумяват. Те загубват човешки облик и... ослепяват. Ехидно изпълняват волята на сатаната и с безмерна настойчивост побеждава злината. Тази мисъл се стовари като тежък камък върху нещастния роб. Тя приличаше на пламък, който го гореше. И камъкът го притисна. Човекът се смали. Гореща вълна го плисна от стихията на тази мисъл за злините. Беше съсипан. Но някъде там, в дълбините на уморената му душа трепна Звездица. Това беше светлината на малка искрица.