Алсарио

В днешно време всички пишем нещо. Понякога ми се струва, че половината свят пише, а другата половина просто не чете. Няма страшно! Ще четем произведенията помежду си, за да има конкуренция, така ще ставаме още по-взискателни и ще се стремим към оригиналност. Доколкото знам и писането, и четенето подтикват към разрастване на мозъчните клетки, както би се изразил моят герой Алсарио. Това е първият ми роман, което автоматично означава, че не съм писател. Всъщност не е роман, а повест. Тя може да ви се стори малко претрупана, може да има излишни неща. Но аз не се страхувам да кажа нещо излишно, по-скоро се притеснявам да не се доизкажа. Обичам да измислям истории и да ги разказвам. Фантазията ми работи с пълна пара. Съчинявам си небивалици, които всъщност са породени от абсурдни житейски ситуации. Трябва да ви призная, че изнамирането на простотии никак не е трудно, те просто са навсякъде. Желанието ми да пиша е по-силно от мен и то беше една отложена мечта, която потисках дълго време. Пък нали за писането и за рисуването няма възраст... За мен това е нещо ново, можем да го наречем и нова авантюра, а творчеството въобще е опит за спасение. В Библията е казано, че всяка нова професия има своите седем гладни години. И аз така мисля: без глад няма прогрес. За да успееш, трябва да ти е малко студено и да си малко гладен. Колко малко, не е уточнено. Мъдреците от Тибет казват, че мъдростта идва, когато спреш да мислиш. Ама не знам, ако не си почвал какво става?