Дългът

Нямам спомен да сме живели като богаташи. Цял живот родителите ни изплащаха кредити и данъци. Така ги завари и "народната" власт. Незаличим спомен обаче ми остави войната... Едва 5-годишен бях осъден да изживявам ужасите на бомбардировките. Всяка нощ, цели три месеца, кръжаха над града вражеските английски и американски самолети, които се опитваха да унищожат погребите с боеприпаси, намиращи се в центъра. Всяка нощ към 11-12 ч. завиваха сирените на гражданска защита. Майка ме събуждаше и помъкваше на рамо към прохода в планината, отстоящ на 3 километра от дома ни. Криехме се все в една и съща дупка. Свирят "отбой"... и ме помъкват обратно, вече теглейки ме за ръка, а аз по целия път хленча... Докато най-накрая градът бе бомбардиран... Видяхме как бомбардировачите минаха първо на юг и се върнаха. Не можахме да стигнем до нашата дупка. Скрихме се в една двустайна къщичка на склона на планината, по 50 души в стая, колкото побра потокът от хора от целия град, а другите потърсиха подслон в съседни къщи... Наблъскахме се вътре като в дядовата ръкавичка... Небето над нас вреше, свиреше, гърмеше... Изведнъж Джаан! Като че земята се продъни... Покривът на стаичката падна върху нас... Дори ние, децата, не изплакахме... Бяхме занемели... След пет минути майките ни зареваха... Нямаше мъже измежду нас... Всички бяха мобилизирани от гражданска защита долу в града. Една жена се престраши и надникна през вратата... Залепената за нашата стаичка я нямаше... и хората ги нямаше... издънена земята... Майките и братовчедите, прегърнати накуп, вторачихме поглед към града... Над него се стелеше тъмносиво-черно-кафяв димен облак... След 15 минути се развиделиха върховете на големите къщи... И нашата... познахме я... Не беше срутена... Втурнахме се надолу, през глава, майка ми ту ме носеше, ту ме дърпаше напред... Аз хленчех, а тя скимтеше... Бързахме да стигнем у дома... Татко бе останал вкъщи... "Аз съм я градил тая къща, ако трябва, ще загина с нея..." Той останал с леля. сестра му Марийка. Нея заварихме скрита под една маса, а татко хващал падащите отвисоко рекламни бутилки с ликьори и коняци и си повтарял, че ако не се счупят, избягалото в планината многочленно семейство не е загинало... Като по чудо нито една не се беше счупила... Като ни видя, се разплака от радост... Черпеше всеки познат и непознат, ту се смееше, ту плачеше... Помислихме, че се е напил от мъка... Не, не беше пил... Изкрейзил от ужас и радост... И сега като оцелявам, винаги си казвам: напук на душманите! А такива колкото щеш...