Почакай, Слънце. Лирика

В късната лирика на Дора Габе се пробужда жаждата за живот. Тя говори за идващия предопределен час и а пита как ще се раздели със света, който би желала да прегърне. Тя говори за смъртта, която се преражда в непрекъснат живот. Тя знае, че всичко изчезва в своето нямо мълчание, а благославя живота, надарил я с ненаситна жажда. Дора Габе не притежава онази внушителна релефна образност, която създава стила в поезията на Елисавета Багряна. У нея не кипят и не гаснат фонтани на могъщи чувства. Тя има нещо свое - тиха, възвишена мечтателност, възторжена копнежност, чувството, че живота не я е изпепелил и след толкова години, че огънят в огнището не е загаснал. Често тя споменава, че живее втори път, че е отпила жива вода, възродителна глътка от нов извор, за да може да пее. В речта й се появяват непрекъснат антитези, изразяващи новото й чувство за света.