Скитникът и враните

У Вутимски не ще намерите нито една строфа, която да не носи печата на нещо преживяно, дълбоко почувствано, изстрадано, на едно развълнувано въображение, което търси да се самоизрази, без да се съобразява с нищо друго - понякога дори с формата. Все едно на какво бяха посветени неговите стихотворения - на революцията и на очакваните светли дни или на собствената му участ, — те бяха винаги „лични", „интимни", говореха само за онова, което бе действителният му живот. Ако ги проследим хронологически, бихме написали без затруднения биографията на неговото сърце - уви, толкова кратка и мъчителна. Нека вземем двете крайни състояния на духа му, годините 1936-1939 и 1940-1943, първия и втория период в неговото творчество, началото и края на неговия път в поезията и в живота. В началото той пише стихотворения като „Жажда", „Искра", „В краищата", „Ресторант", „Моята страна", „Пробуждане", „Пролет" и др. - дори само заглавията говорят достатъчно за техния граждански смисъл. Поетът е обърнат изцяло с лице към неспокойния разбунен свят. Той е изпълнен с вяра в неговото бъдеще, в своя беден народ, в идващата революция; той тръпне от тревога и надежди и това придава на стиховете му вътрешна енергия и оптимизъм, характерни за цялата ни прогресивна поезия от тридесетте години. Може би тези стихове звучат малко наивно и на места са неумели, на места - декларативни, както е неумела и декларативна самата младост, но са толкова чисти и искрени, колкото и всичко, което Вутимски е написал.