Приписки към времето

... Не жезълът на властта поражда блясъка на българската нация, а бедните и несретни писатели озаряват мястото на народа и държавата в световното пространство. Макар че още никой у нас не се е запитал кой всъщност отнася по-дълбокото клеймо на позора - онзи поет, който не се посвени да целуне ръката на онзи властник, или онзи властник, който не се погнуси да протегне прещедрата си десница към трепетливите устни на онзи поет? Този безчестен епизод дълго ще се натяква на поетите от нашето поколение, но не и на властниците от всички поколения. А на тях именно трябва да се припомни, че те хиляди пъти са подпъхвали ръка, но само веднъж тя е била така олигавена. В цялата история на българската литература -само веднъж!