Новото време

- В нужника е хлябът днес! - се чу от петия етаж. Време тежко. Улиците пълни и унили. Души, вкопчени в телесното. Семейни кавги на икономическа основа. В кофите за боклук няма оборотен амбалаж. Слънцето свети на пресекулки. По радиото пеят за разбитата любов. В най-добрия случай за разминатата. Царят не знае, че ще става министър. Населението се чувства излъгано, че е родено. Нерадостен и мръчкав следобед. В покрайнините на българската столица трима мъже на средна възраст мислеха бъдещето си. Атмосфера очаквано печална. Бъдеще, в което не знаеш на кого да се поклониш и кого да галнеш с гарантирана поне до пенсия преданост, си е тъжно минало. Остава да се работи. За това ли гнихме по учебните заведения? Подобна в общи линии беше темата на тягостния семинар в позанемарената панелна кухничка. Разговорът не започваше от днес и хлебарките се разхождаха без видим интерес зад шкафа. Мъжете къртеха думи в спомени и работата си вървеше на провала докъм три и половина, когато се чу от петия етаж: - В нужника днес е хлябът. И сиренето даже - зеленикавите очи на най-едрия, Иван Тодоринов, засияха. И олово малко имаше в тях, но светлината като че ли беше повече, въпреки притъмнялостта отвън. - Казано е - има ли внос, има и износ - прибра немит перчем. Домакинът, под името Тошо от Своге, добре закръглен, с налята, както твърди, от годините и лошия ген тениска, веднага му повярва. Иван Тодоринов беше работил във външната търговия. Твърде грациозният Стоица Пенчев, не му повярва, защото и той беше работил във външната търговия по своему. Върху разлепената отляво талашитена масичка стърчеше швепсово шише, наполовина с ракия. Джанкова отвара, създадена от Тошовия баща. Хубава, според свогенските разбирания, напитка. На обед бутилката беше пълна. До нея в капака на йенска тенджера трептеше вещество, подобно на розово канцеларско лепило. Т.е. свареното превъплъщение на пет, рекламирани като истински, кренвирша, купени на промоция. Нямаха мирис. - Как във Вецето, бе? - зачеса многогодишна брада кльощавият Пенчев. - Цял ден това ли измисли? - Не в обекта бе, симпъл. В устройството - прониза го с поглед авторът на откритието. - Цистерна. Камион с маркуч. Шофьор с кормило. Даже не в цистерната. В цялата идея е хлябът. В цялата идея на това производство е хлябът днес. Ама как да го схванеш, като си се окачил на шишето и нямаш половин чаша мисъл даже. - И помпа ли? - свогенецът надушваше отдалеч ползите и започна да трупа песъчинки информация. - Двупосочна. С подобрена киселинност заради средата. Такава имахме в краварника, но й откраднаха филтъра и се затъкна. Филтърът има много специална гума. Филтърът има вносна гума. Като няма навременна доставка, се затъква. Кравите дават много амоняк. Амонякът не яде специална гума. Той яде проста гума и затъква. - Тъкмо. Фекалка, смукалка, дърпалка - зеленоокият Иван изпадна в стихия и загали неподстриган врат. - Може даже да се нарече „Агрегат за дълбочинно екструдиране на вторични биологични ферменти" например. - В затихналия панел се чуваше само тракането на хладилника. Една гугутка потърка нос на остъкляването. Като не забеляза нищо интересно, отлетя. Повърхностният поглед към детайлите е сигурно една от слабостите на гугутките. Гледат те отгоре-отгоре и отлитат, без да вникнат в съдбоности подробности. Но никой не гледаше към остъклението. - Я го повтори! - направи се на недочул носачът на ракия. - Не мога. - А „Фекални услуги"? - настояваше Тошо. - Звучи някак... - Като бях малък ме пращаха лятос на село. На един комшия отсреща прасето му падна в дупката и тя преля. После дойде една кола, но и казваха „Златарка" - информацията беше притурена от жълтия край на мушамата, където седеше брадатият и слабоват Пенчев. - Извадиха ли го? - Само маркуча. Прасето остана, но нивото падна и можеше да се ходи. После комшията прави нов нужник от тухли Итонг с по- малка дупка. Туряше отгоре едно бобено решето. Казваше, че боб се вее веднъж годишно, а се ходи ката ден. Само отместваш и си готов. После нищо не падна повече. Но на колата казваха „Златарка"... Георги Николов Василски. Роден в Мизия. Израснал в Тракия. Поизучен в Шоплука. Започнал като стъклар, хамалин и леяр. После редактор, директор на програми и главен секретар в БНР. Писал поради длъжностна характеристика. За реченото няма да прочетете в тази книга. Тя е смешна.