Гранд Биоскоп. Екранни колумбовци. Синематечни динозаври, мании

Тази книга, читателю, е за голямата ми любов - Киното. Някои от неговите творци познавах лично, към някои имах слабост обходно, чрез изкуството им. Написаното тук не обхваща всичко, което харесвам; което ме е впечатлило по фестивали, гостувания във филмотеки, клубове, културни центрове, участия във филмови селекции на телевизията. Пък и в качеството ми на дългогодишен директор на Националната филмотека, едно от свидните ми създания; което значи и маниак, запалянко, значи уредник на специализирани прожекции, тематични цикли, значи и достъп до ревниво скътани архивни фондове. Тия шансове ми дадоха възможност да си позволя къде отприщено, къде сдържано интерпретации от „първо лице", да подходя към факти и личности като филмотечен колекционер. Хиляди страници не биха ми стигнали, ако си позволя, или да ми позволеха издателите, да насъбера всичко що е излязло ,изпод перото ми - пръснато, спотайващо се в български и не български списания, вестници, стенограми, магнитофонни записи. А трябва ли да злоупотребявам с търпението на читатели, с които ми се ще да се сприятеля, надявайки се да не доскучавам. Нали и Лесинг е рекъл: „Непознатият приятел е също приятел". Предоставям на вниманието ви прецизирани, сбити или поразтеглени текстове, непубликувани или публикувани; и най-вече въз основа на записи от телевизионните ми КИНОПАНОРАМИ. Стремях се към своеобразна относителност, макар и без съответните аудиовизуални клипове. Тази им липса ме принуждава да боравя само с думи за майстори, стилове, явления от динамичния марш на „движещата се фотография", в усилията и да е “седмото изкуство”. Но не и на седмо място в естетическата йерархия, нали? Който е гледал цитираните тук филми, няма проблем, а довери ли се само на посредничеството на перото ми, не е зле да се довери все пак и на въображението, и на интуицията си. Моля да ми простите и за неизбежната субективност. Колкото и да съм се старал да съм безпристрастен, не е нелогично да съм притурял и темперамент, екзалтации. усмивки, ирония, вкарвал съм се в обяснения, асоциации, в критерии за обичано, необичано, правилно, неправилно. Нагласата, особеностите, акцентите в едно световъзприятие освен от училища, университети, от конкретния исторически подтекст - зависят и от алхимиите на пра - пра - милионните ни биологични нелегалности. Получавал съм купища писма или, разпознавайки ме по улици, в автобуси, трамваи, кафенета и летища, фенове ме разпитват не само за киното, а и за самия мен. Не съм тщестлавен, за да си втълпявам или да ми втълпяват самочувствия на звезда, и то в компанията на респектиращото тук: Чаплин, Бъстър Кийтън, Ерих фон Щрохайм, Жан Реноар, Абел Ганс, Довженко, Мери Пикфорд, Грета Гарбо, Алберто Кавалканти, Жерар Филип, Фред Астер, Лилиян Хелман, Пол Нюман и т. н. Нерядко и аз на свой ред съм любопитствал: дали съм разбираем, приемат ли се моите интерпретации и обидно ми е било, когато вместо обогатяваща диалогичност, вместо полезни забележки получавал съм съкрушителния отговор, че възхитително било... присъствието ми в кадър (?!). На такива конфузии съм се натъквал и в интервюта във вестници, по радиото. Въпросът, с който най-често буквално са ме бомбардирали е: Какво мисли Бигор за Бигор?