Дневникът на един наивник

… Изглежда само моята глава е устроена така, че да вижда не онова, което е спокойно и редно, каквото е посрещането на една официална делегация, а това, което е извънредно, както исках да вярвам, каквото е безшумният арест на един млад и безспорно красив мъж. Видях не само това. Видях името му: Борис Гаврийски. Красиво име за романен герой! Видях го да пише дневник, по който щеше да напише книга. А аз щях да прочета книгата. Такива работи видях, без да забележа мотрисата, която спря на съседния коловоз и без да забележа съпругата си, която почука рамото ми като врата на телефонна кабина и каза: - Ало! Тук ли сме? - Току що видях Рина — сепнах се аз. - Твоя любовница? - Още не я познавам. Не познавам и Нушка и Симка. И една четвърта, която, струва ми се, е доста безсрамна жена, с която няма да мога да не се запозная. Жена ми се засмя и ме улови под ръка. - Надявам се, че ще имаш време за мен. И ми заразказва за живота в куротното село. Та в тази дъждовна вечер се яви идеята за романа. До първото му написване изминаха повече от трийсет години. Не го завърших, защото не можеше да бъде отпечатано по ред причини. Макар да беше обикновен любовен роман, със секс и политика, с малко философия и малко лекомислие, какъвто е всеки любовен роман. Трябваше да минат още седемнайсет години, за да придобие днешния си вид, който може да ви се стори странен. Успокоителното е, че всички неща са странни, докато не се запознаем с тях. В също такава вечер жена ми прочете готовия ръкопис и каза: - Страхувах се от тези жени. Постоянно съм се страхувала от жените, които си измисляш. Но тези… Хъм…