Кризата на нашето време в социална и културна перспектива

След публикуването й за първи път през 1941 г. „Кризата на нашето време" излезе също така и в превод на португалски, немски, испански, холандски, чешки, норвежки, фински и японски език. В това ново издание не са правени никакви промени в оригиналния текст на книгата. И тъй като историческите събития се развиват според диагнозата и прогнозата на „Кризата", не е необходимо да се внасят корекции в основните положения, застъпени в нея. Единствено изключение може би е предпазливо изказаната хипотеза, че доколкото сочат данните до 1908 г., степента на нарастване на броя на научните открития и изобретения през двадесети век започва да намалява. Всъщност след 1908 г. тенденцията е по-скоро на увеличение, отколкото на спадане на тази степен. Поради това тази хипотеза трябва да бъде коригирана. Въпреки това обаче, когато движението на научните открития и изобретения през двадесети век се свърже с тенденциятта на нарастващата им деструктивност, подчертана в „Кризата", както и с опасността от избухването на нова световна война, тогава „неправилната" хипотеза може да се окаже двойно по-вярна. Защото една нова световна война, водена с всички научни - ядрени, бактериологични и други - средства за разрушение, със сигурност задълго ще прекъсне не само научната, но и всеки друг вид творческа дейност на човечеството. Толкова за „правилността" на това положение. В съответствие с прогнозата на „Кризата" основният процес, който характеризира последните няколко десетилетия, се състои в: първо, постепенното разлагане на сетивната култура, общество и човек; и второ, в появата и бавното развитие на първите компоненти на новия - идеационален или идеалистически - социокултурен ред… ПИТИРИМ АЛЕКСАНДРОВИЧ СОРОКИН 1889-1968 Руски и американски социолог, роден в Русия. В годините на Първата руска революция (1905-1906) взема участие на страната на есерите и прекарва повече от три месеца в царски затвор. Утвърждаването му като социолог става в Санкт Петербург, където учи в Санктпетербургския университет. Като студент в трети курс публикува своята първа книга „Престъпление и наказание. Подвиг и награда" (1913 г.). Своите възгледи от този период самият Сорокин определя по-късно като „разновидност на емпиричния неопозитивизъм". През 1917 г. участва в революцията отново на страната на есерите. След октомври 1917 г. застава в опозиция на болшевиките, арестуван е два пъти и едва не е разстрелян. В края на 1918 г. прекратява активната си политическа дейност, възстановен е като преподавател в Юридическия факултет на Петроградския университет и започва да чете курс лекции „Наказателна социология". През 1917 г., след Февруарската революция, социологията в Русия придобива характер на официално призната дисциплина. Питирим Сорокин е ръководител на междуфакултетна катедра, а след това и на Секцията по социология на Петроградския университет в периода 1919-1922 г. През септември 1922 г. Сорокин заедно с други учени, които не приемат марксистката идеология и болшевишката политика, е изгонен от Съветска Русия. В края на 1923 г. е поканен да чете лекции в САЩ, в университетите в Илинойс и Уисконсин, по-късно става щатен преподавател в университета в Минесота. През 1930 г. се премества в Харвардския университет, а през 1931 г. създава и оглавява катедра по социология в същия университет. През 1955 г. Сорокин се пенсионира, но остава директор на Харвардския изследователски център по съзидателен алтруизъм. Едва когато навършва 70 години, той напуска всички заемани от него длъжности в Харвард. Питирим Сорокин работи активно до края на живота си. Публикува повече от 30 книги. Ползва се с огромно влияние сред социолозите още приживе. Но след смъртта си се оказва позабравен както в родината, така и на Запад. Изключение правят само неговите идеи в сферата на социалната мобилност. Интересът към неговите изследвания се възобновява от началото на 1990 г. В Русия се появяват редица негови книги, както и изследвания, посветени на живота и творчество му. На български език Питирим Сорокин се издава за първи път.