40 г. по-късно. Стихотворения

Мнозина няма да харесат поета Георги Пашов. Успокояващото е, че и той няма да ги хареса. Още с първите си три стихосбирки той ясно показа, че няма намерение да харесва всекиго, а само конкретни лица при конкретни обстоятелства. Към лицата Пашов предпочиташе да се обърне поименно: Верче, Стефке, Киро, Данчо, Сине, дядо Стояне, татко, сестро, Младене, сине, татко и майко, дядо. Рядко стихотворенията започваха с обръщение към по-широк квартален кръг; ех, ти..., съсобственици, съседе... Още по-рядко се появяваха загадъчни, универсални персонажи: момиче, любима, жена, ти, с кърпения чорапогащник, съдийке... Погрешно ще изтълкувате това в смисъл, че поетът е темерут. Той е комуникативен минималист, страхуващ се от дрънкане пред романтически простори, пълни с кантианци и универсални разумни същества. Смятам, че това е честен и конкретен подход: той икономично показва кой, къде и дали е длъжен да приеме художественото послание. За останалите то е по желание. Като знае на кого говори, Пашов знае и как да му говори, т. е. той е минималист не само по отношение на събеседниците, а и по отношение на словесния материал. Последният се употребява пестеливо, търси се непретенциозната словесна суровина: лишени от лукс фразеологизми и поетизми, близки до клишираното сърце на народа. От „Обръщения" (1993) до последната стихосбирка „40 г. по-късно" изрази като прост народ колкото щеш, с много мерак, нещастно стечение на обстоятелствата, ще ми отиде здравето, нищо по-хубаво не можаха да измислят, внимавай, когато ти говорят, дадохме свидни жертви, марш оттука, куче краставо са свидни на поета. Защото Пашов знае, че тази близост до локалния гений на езика ще му открие неподозирани възможности. Тя е гаранция за евтин, конкурентоспособен семиозис, както и за безпрецедентна откровеност: сякаш седнал на пейката пред блока, поетът може вече, когато се налага, да попита своя адресат в прав, къс текст: що така се освини? Александър Кьосев