Калудница

Градът се наричаше Калудин и имаше проблеми със самосъзнанието. Вече двайсет години след тържественото му обявяване за град той май още се съмняваше в себе си. Това проличаваше в гигантоманията с която бе оформен центърът му - мраморен и тържествен той като да викаше: „Аз съм град, град, град и половина!", а в гротескното съчетание на белокаменни фасади и мраморни настилки с надничащи иззад оградите купи сено, ясно доказващи наличието на говеда в дворовете, сякаш си промърморваше: „А, бе, кой знае!..." Аграрните корени на Калудин напъваха под мраморните плочи на площада и всеки момент можеха да ги разпукат и отдолу да се появят яките филизи на селския му произход. Значителният брой магарета, потрепващи по хлъзгавата главна улица заран, също говореха за все още доста активна кърска дейност. Най-разобличаваща, обаче, бе една нелепа чиновническа грешка: Когато екип от телевизията прави преди години пряко предаване за бурното развитие на града и репортерката попита секретарката на кмета „Къде е председателят на градския съвет?", тя простодушно отговори, че е шавнал някъде из село. Тази фраза, прозвучала като гайда в симфония и то в ефир се бе превърнала в национален анекдот и силно огорчила Калудинци. Секретарката бе уволнена и се изсели от града, но фразата остана...