Под манастирската лоза

ДЪЛГ ПРЕД ДЕЛОТО НА ЕЛИН ПЕЛИН Той не успя да достигне патриаршеска възраст, но още приживе беше наречен „класик на българската литература". И към това върховно народно признание като че няма какво да се добави. И все пак неговата присмехулна, понякога скептична, понякога неочаквано лирична, изящно проста и обикновена фигура някак трудничко се свързаха с представите ни за величие. В първото десетилетие на века, когато Елин Пелин беше изпял най-хубавите си и неумиращи разкази-песни, увлечени в своите модерни блянове, него почти не го забелязваха; в критическото съзнание на това време той не е нито пример, нито проблем, свързан с мъчителните въпроси на българското литературно развитие. За жадния, малко сляп в жаждата си ум, Елин Пелин ражда и жъне на българската културна нива тъй, както селяка в плодородните години на своята добре наторена нива - какъв проблем може да има тук? Трябвало е, изглежда, да мине време, да се набере културен опит, да се развие вкусът, за да може едно национално критическо съзнание да узрее и прозре зад измамното було на простотата, в нея да открие своите истински проблеми, да се подготви за критическото разбиране на Елин Пелин. Тогава в простотата и естествеността ще съзрем величието. Величието и мащабът на гения на Елин Пелин в края на краищата могат да се сравнят с вълнистата и плодородна земя на България. И времето, течащото време, е било необходимо за онова човешко приближаване-отдалечаване, което единствено ни дава истинския величествен образ на масивите и хребетите в нашето духовно израстване…