Луди водят слепи

ВЪЗРОЖДЕНСКО Така ми се иска да нарека словото, събрано в тази книга. Не само защото цитира много имена и мисли от нашата възрожденска класика, но и защото е просмукано от нейния артистичен дух. Авторът на предлаганите „отломъци" и „подсвирквания" е така дълбоко свързан с тази класика, че днешните му вълнения са дълбоко обжарени от нейния огън. Това превръща перото му в своеобразен мост между миналото и настоящето и създава една уникална езикова и нравствена атмосфера, която вълнува. Оказва се, че няма стари думи и образи, когато времето се връща назад като политически театър и социален пейзаж. В този смисъл възрожденското начало, за което говоря, не е случайна приумица, а докосване до изконното в нашата публицистика. До онези нейни обществени и художествени внушения, които я превръщат от обикновена вестникарска игра в гражданска позиция и национално поведение. Макар и малка по обем, книгата на Иван Гранитски е четиво с интересни наблюдения и богат подтекст. Сливайки в едно миналото и настоящето, тя ни убеждава, че понякога историята се повтаря не само като фарс, но и като драма. В този том са включени и няколко текста, публикувани през последните месеци отново във вестник “Дума”. Сложих заглавие на тома “Луди водят слепи”, защото с прискърбие виждам, че българското общество прилича на слепците на Брьогел, които лудите водят към пропастта. Чудовищно е, че една цяла нация се е оставила в ръцете на шайка политически демагози и Тартюфи и проявява учудваща апатия, за да не кажем овчедушие към собствените си съдбини. Фразата на крал Лир “Луди водят слепи” се превръща все повече в зловеща метафора за т.нар. български демократичен преход.