Концерт византийска музика

Като зеница свих се, твърде късно Към този свиреп блясък пригодена, И, вече на земята, жаркото си чело Прислоних на ръката. След това Моето име се разпадна по-бързо От нежната плът в гъста горчивина. Забравила съм да броя, дишам И се обръщам. Бях празнина, Бях тъмен облак на своето движение. Така Дочаках влажното докосване на мокра глина, Което изпълни ме безстрастно, както водата Нечия следа върху напуснатия пясък. И сега какво знаеш за мен? Само нещо За краткото желание да надживея себе си, Само едно движение, може би плач, и форма, Запечатана без намерение, във бързина. И как да ти кажа, че съществува Място, където по-реална от гласа съм, Който желае да ме пороби, по-силна От светлината, във която ти ме виждаш? Мислиш ли, че ме познаваш? Докосни Свободно това рамо: мен ме няма. А моето докосване по-леко е: ето Вече не си онзи отпреди малко. Знам те, Горя на твойто рамо, преди огъня. Преди пепелта, и преди и след всичко.