Заветни мисли. Лирика

Николай Стайков (1 февруари 1913 - 16 ноември 1983) е роден в с.Скобелево (сега с. Гранит), Чирпанско. Тригодишен остава сирак - баща му е убит през Европейската война и оставя майка му да се блъска сама за прехраната на пет невръстни деца. По-късно тя неслучайно изпраща бъдещия поет в Пловдивската семинария - "да го изучи държавата, която е отнела баща му". През 1938 г. Николай Стайков завършва Богословски факултет на СУ "Св.Кл.Охридски" и вече участва в столичния културен живот. Първите си стихове публикува в лит. сборник "Жар", във вестниците "Кормило", "Лик" и др. Силно впечатление в културните кръгове прави първата му стихосбирка "Земя" (1941). През това време работи в Столичния архив и в Градската библиотека, чийто началник става през 1944 г. След това работи в редакциите на различни вестници и списания - "Кино", "Изкуство", "Труд", "За кооперативно земеделие", "Народна култура", "Славяни" (където е гл.редактор и се пенсионира през 1974-а) Николай Стайков създава огромно поетично дело. В него отначало и докрай остава верен на основните си теми и пристрастия: душевността на селския човек, участта на българската Матер долороза - майката, останала вдовица след войните, преклонението пред българската земя-кърмилница и особено - съдбата на новото българско село и хората, отдаващи му труда си и живота си. Николай Стайков остава верен и на класическия стих, и на естетиката на творци като Вазов и Лилиев, Хайне и лорд Байрон, Пушкин и Лермонтов, Тютчев и Фет. Всичко това го изправя срещу всевъзможните модни течения в българската литература през 60-те и 70-те години, а и след това. Техните апологети, хора с власт и име, добре организирани и тогава, и сега, до ден-днешен, с всички сили и средства клеветят и омаловажават творчеството му, създават превратна представа за цялата му поезия. Носи ли тази книга отговор на дългогодишните им старания? Нека непредубеденият читател да прецени сам.